​

Роден е на 16 януари (3 януари стар стил) 1901 година със светското име Константин Марков Константинов в Ючбунар, един от бежанските работнически квартали на София. Той е четвърти син в седемчленното православно семейство на Марко и Поликсена Константинови, в което свещеническият сан се предава по наследство. Баща му Марко Константинов е роден през 1846 година в корчанското влашко село Грабова, син на Константин Пачу и на Кирана Константинова. Марко се преселва в столицата на Княжество България София в 1886 година, където работи като готвач, гостилничар и търговец. Умира в София на 11 декември 1933 година. Майка му Поликсена Наумова Глава е родена през 1871 година във влашкото корчанско село Москополе, дъщеря на Наум Костов Глава и на Трендафила Михаил Балаури Кавалиоти. Умира в София на 28 февруари 1963 година. Според самия Кирил брат на една от прабабите му хаджи Марина е епископ хаджи Михаил Горомокренски, издал в 1741 година в Москополе службата на Светите 15 тивериополски мъченици.

Начално и прогимназиално образование Константин Марков получава в Софийското народно училище „Христо Ботев“ с общ успех „добър“. През есента на 1914 година постъпва в първия клас на Софийската духовна семинария, която завършва през пролетта на 1920 година с общ успех „много добър“. Като ученик се увлича по анархокомунизма, поради което през лятото на 1920 година заедно с брат си Георги, участва в антиправителствени акции и е принуден да напусне България. През есента на 1920 година той се записва в Богословския факултет на Белградския университет, където учи шест семестъра. В този период учи и философия във Философския факултет на Загребския университет.

​

Завръща се в България през есента на 1923 годинаи на 29 декември 1923 година е замонашен от митрополит Стефан Софийски в катедралния храм „Света Неделя“ с името Кирил, а духовен възприемник му става протосингелът на Софийската митрополия архимандрит Борис. На следния ден, неделя, пак в същия храм, монах Кирил е ръкоположен в чин йеродякон. От 1 януари 1924 година йеродякон Кирил е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. През есента на същата 1924 година започва да учи в Богословския факултет на Черновицкия университет, който тогава е в Румъния. В Черновиц към сръбския език добавя и румънски и немски – езиците, които се преподава в университета. В Черновиц завършва оставащите му четири семестъра по богословие и след завършване на висшето си образование в 1926 година се връща в София.

В началото на 1926 година Светият синод назначава йеродякон Кирил за секретар на Рилския манастир при игумена епископ Варлаам Левкийски, добре образован книжовник. Кирил проучва богатата Рилска библиотека. След шестмесечна служба в Рилския манастир, Синодът отново го назначава за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. През лятото на 1927 година Кирил защитава докторат по богословие в Черновицкия университет и през есента заминава да специализира философия в Берлинския университет в Германия и в Австрия. В Берлин Адолф фон Харнак насочва интереса му към историята на Църквата.

По решение на Синода на 23 юни 1930 година митрополит Павел Старозагорски ръкополага йеродякон д-р Кирил в храма на Семинарията „Свети Йоан Рилски“ в чин йеромонах. На 5 декември 1931 година Кирил е назначен за протосингел на Софийската митрополия. На 9 януари 1932 година, Стефановден по стар стил, получава офикията архимандрит и през септември 1932 година Синодът го назначава за началник на Културно-просветния отдел при Синодната канцелария. През септември 1934 година Кирил става главен секретар на Синода.

​

Стобийски епископ и пловдивски митрополит

Като главен секретар на Синода, на 12 юли 1936 година, по решение на Синода, архимандрит Кирил е ръкоположен и възведен в епископски сан с титлата на древнопросиялата Стобийска епархия.

След смъртта на митрополит Максим Пловдивски, на 12 май 1938 година епископ Кирил Стобийски е избран[2] и на 29 май е канонично утвърден за пловдивски митрополит. В Пловдив – най-голямата и най-важната южнобългарска митрополия, Кирил се грижи за поддържането на църквите и строежа на нови храмове, за манастирите и земеделските стопанства, развива усърдна благотворителна дейност, като създава пет сиропиталища и четири трапезарии и пише проповедническа литература за подпомогане на клира.

След освобождението на Македония и Западна Тракия от 1941 година до 1944 година Кирил Пловдивски е и временно-управляващ Маронийската епархия.

През 1943 година играе главна роля в кооринирането на акциите на Българската православна църква за спасяване на подготвените за депортиране в лагерите на смъртта български евреи. Митрополит Кирил поема събраните за депортиране евреи под своя закрила и заявява, че ако ги натоварят във вагоните, той ще легне пред влака. За това си дело през 2000 година е провъзгласен от организацията „Яд Вашем“ за „праведник на народите“, а наследниците му получават специална благодарствена грамота и почетен медал.

След Деветосептемврийския преврат в 1944 година е арестуван и лежи няколко месеца в затвора, където е малтретиран. Освободен е след застъпничество на еврейската общност в България.

През 1946 година митрополит Кирил публикува в Пловдив своята книга с богословски размисли за Личността и делото на Спасителя и за силата на Христовото учение в живота на вярващите, събрани под общото заглавие „При извора“ (Братско слово, 1946).

​

​

Български патриарх

На 3 януари 1951 година Светият синод избира за свой наместник-председател митрополит Кирил Пловдивски и приема нов устав на Българската православна църква, който провъзгласява Българската църква за Българска патриаршия. На 8 май 1953 година в София започва Третият църковно-народен събор, председателстван от Кирил Пловдивски. Съборът утвърждава новия устав и два дена по-късно преминава в патриаршески-избирателен събор. На 10 май 1953 година Съборът в Тържествената зала на Синода със 104 от общо 107 гласа избира Кирил за български патриарх и софийски митрополит. Един час след избора той е интронизиран в катедралата „Свети Александър Невски“. Кирил се опитва да консолидира канонически Българската православна църква и да възстанови нормалното ѝ общение с православния свят. Започва тежки преговори с Вселенската патриаршия за признаване на акта от 1953 година и през август 1961 година патриарх Атинагор I Константинополски признава патриаршеското достойнство на Българската църква.

При управлението си патриарх Кирил централизира църковната администрация, заздравява финансите на БПЦ, повишава заплатите на свещениците и на църковните служители. Полага грижи за Духовната семинария при гара Черепиш и Духовната академия „Свети Климент Охридски“ в София. Патриарх Кирил създава и много връзки с останалите поместни православни църкви. Патриарх Кирил запазва управленето на Пловдивската епархия до края на 1968 година.

​

Кирил се опитва да работи за преодоляване на разделението на Христовите църкви. Той заявява: „голяма съблазън за вярващи и невярващи е разделението на църквите в различни изповедания. Това е не само нарушаване нейния мир, но и разкъсване нейното единство, разкъсване на хитона Христов“. Според него трябва да се превъзмогне „самосъзнанието за превъзходство на една от разделените църкви и за изключителност в изповядване на Христовата истина. Само така ще може да се излезе на по-широк път, където ще могат да се срещнат всички вярващи в Иисус Христос за общо дело в Негово име, за взаимно обогатяване с богатствата на всяка църква и за намиране на най-висшето благо на единство във вярата“. На 20 ноември 1961 г. патриарх Кирил решава Българската църква да влезе в икуменическия Световен съвет на църквите.

На 18 юли 1968 г. Синодът патриарх Кирил обявяват решението си за смяна на Юлианския църковен календар с Новоюлиански календар.

Кирил е критикуван, че прави отстъпки на комунистическата власт. Той пише: „В едно семейство може да има вярващи и невярващи, но те се обичат, защото са кръвно свързани. Такова е нашето отечествено семейство. В него има и невярващи и вярващи, но всички задружно работят за благополучието на страната ни. Това се нарича творчески диалог, който твърде съществено се отличава от словесния“. Според Андрей Пантев и Борислав Гаврилов патриарх Кирил „е сред хората, които носят главната отговорност за нейния [на БПЦ] упадък и поставянето ѝ в услуга на комунистическата власт“.

 

Научни дейности

Научните интереси на патриарх Кирил обхващат областта на българската културно-национална и църковна история и предимно борбата на българския народ за независимост и национално обособяване. Издирва исторически факти и обнародва извори, извлечени от български и чужди архивохранилища. Научните му трудове, значителни по обем и съдържание, са написани на основата на огромен документален материал и са важен принос към историята на българската църковно-национална борба.

Патриарх Кирил е доктор хонорис кауза на Софийския университет, а в 1954 година става и „доктор на богословието хонорис кауза“ на Московската духовна академия.

Умира на 7 март 1971 година в град София, България. Погребан е в църквата „Света Богородица“ в Бачковския манастир.

​

​

​

​

Източници

• Гугов, свещ. Георги. Социално-етическите възгледи на Патриарх Кирил. Пловдив, Збелсурд, 2003, 16 с. (Християнска социология).

• Димов, свещ. Янко. Кирил – „патриарх български“. С., 1990, 233 с.; 2 изд. С., УИ, 2004.

• Pantschovski, Ivan. Patriarch Kyrill. Berlin, 1971.

• Сборник в чест на Кирил патриарх български по случай 100 години от рождението и 30 години от неговата смърт. Съст. и науч. ред. Стефан Шивачев. Пловдив, 2001, 143 с.